Меню
Начало
История на Шито-рю
Кофукан в България
-
Семинари и Събития
Вътрешни състеъания
График на Залите
-
Основи за начинаещи
Изпитна Програма
Ката
Инструктори
Членове
-
Връзки
Търсене
Контакти
-
Галерия
Вход

Важни новини
За начинаещи PDF Печат Е-мейл
Автор Administrator   
14 April 2007

Какво означава емблемата на Кофукан?

KofLogoЕмблемата на Кофукан представлява три меча, поставени в кръг. Мечът има много специално значение за японците. В епохата на самураите само самураят - управляващата класа - можел да носи меч и се смятало, че "мечът е неговата душа". Ако нарушел моралния кодекс, самураят трябвало да извърши хара-кири с меч.

Самурайският меч символизира "духовна чистота". Огледалната му повърхност отразява слабостите и нечистите мисли на човешкия ум, които острието му разсича. В много шинтоистки светилища се пазят като съкровища мечове. Трите меча символизират shin (ум), gi (техника) и tai (тяло). Това са трите основни обекта на бойните изкуства. Чрез практика човек трябва да развие здраво тяло, правилни техники и правилно отношение и да постигне високо ниво на духовно развитие.

Кръгът символизира хармония и съвършенство. Трите аспекта трябва да се развиват в хармония и до съвършенство. На рисунката кръгът на хармонията свързва заедно трите принципа.

В резюме, емблемата на Кофукан представя целта на тренировките по бойни изкуства въобще и на заниманията по карате в рамките на нашата асоциация в частност.

Трите японски йероглифа в кръга означават "KO FU KAN", а двата по-големи от двете му страни - "SHI TO" - нашия стил.

Вътрешността на кръга символизира танден като свързващо звено на трите аспекта. Само чрез развитие на танден посредством коремно дишане те може да се развиват хармонично. Избрахме цветовете на нашата емблема да бъдат черно и златисто, защото това са цветовете на тигъра и по този начин свързваме емблемата с името "Кофукан", което буквално преведено означава "Дом на тигровия дъх" или "Дъхът на тигъра".
 
 
 
 
Карате-до - стилове и школи
 
В бойните изкуства понятието стил се отнася до основните характеристики на отделните прийоми и техники, а понятието школа - до методите и средствата за тяхната реализация. В границите на даден стил могат да съществуват различни школи, а в рамките на една школа могат да се развиват много стилове - поне на теория. На практика даден стил става обикновено традиция за една школа и е нейна особеност. Изключенията са редки.

Шотокан рю

По исторически причини карате стилът Шотокан е един от най-разпространените в България. Поради тази причина има доста информация във връзка с историята на създаването му и характеристиките му като стил карате. Затова ще се опитаме да се спрем на по-малко популярните у нас стилове карате.


Шито рю

Стилът Шито рю е създаден около 1926 г. в Осака от Кенва Мабуни - окинавски инструктор и приятел на Г. Фунакоши. Той е бил ученик на знаменитите Я. Итосу и К. Хигаонна. Първоначалното название на школата било Ханко рю. Кенва Мабуни не само изменя името, но обогатява съществено техниката на стария стил Шури те с прийоми от други окинавски стилове и особено от мощния, силов стил Наха те. Стилът представлява нещо средно между окинавските стилове и Шотокан и се отличава с твърдост, голяма мощ, рязкост и пределна концентрация на движенията.

В 1923 г. Асамото Мотобу направил сензационна демонстрация на стила, но това не довело до създаване на школа. И докато Г. Фунакоши бързо утвърдил своите позиции на лидер, Мабуни "изплувал" след дългогодишна треньорска дейност. В подобно нелеко положение се намирали и много други инструктори, които оказали влияние върху формирането на Шито рю. Сред тях са Чошин Чибана, ученик на Я. Итосу и учител на не по-малко известния Юсоку Хига, а също и Ясукичи Арагаки, ученик на Кияма Шотобу и учител на знаменития Шошин Нагамине. Определени заслуги в това отношение имат и каратистите от Годжу рю Шосятсу Киода и Цунетака Гусукума.

Голямо значение за развитието на Шито рю оказват и школите Шорин и Шорей, които го обогатяват с такива изисквания като съчетание на сила и податливост, активност и пасивност, атака и отстъпление.

В програмата на Шито рю влизат всички кати на Шорин и Шорей плюс още някои, неизвестни по-рано. На усвояването на ката се придава решаващо значение както в Шито рю, така и в Шотокан и Вадо рю. В тях се отработват принципите на дишането, чистотата на техниките и комбинациите, умението за пренасяне и разпределяне на тежестта, ритъмът и скоростта на движенията. Самият Мабуни пише:

"Най-важни в карате са формалните упражнения (ката). В тях са събрани всички методи за нападение и защита. Затова трябва правилно да се разбере смисълът на всяко движение. Някои смятат, че може да се игнорира ката и да се практикува само спаринг. Подобна нагласа никога не ще доведе до истински прогрес в карате. Ударите и блоковете, техниките за нападение и защита имат хиляди вариации, които е просто невъзможно да се изпробват в схватка.
Една - две кати - това е всичко необходимо на човек, при условие, че те станат "твои". Останалите кати служат само за разширение на познанията и за сравнение. Колкото и богати познания да имате за катите, те са безполезни, ако нямат нужната дълбочина. Учете правилно и отработвайте една - две кати и когато дойде времето да ги приложите, резултатът ще надмине всичките ви очаквания.
Второто нещо, върху което трябва да се обърне внимание, е правилната методика на тренировки. Ако тя е неправилна, няма значение в колко схватки сте участвували, колко камъни и дъски сте счупили, защото глупавите привички ще ви доведат до поражение.
Въпреки че ката може да се нарече най-важната част от тренировката, не трябва да се пренебрегват спарингът и тестовете за чупене на твърди предмети. Пътят на истинското карате е да се избягват крайностите и да се тренира упорито с мисълта, че ката е половината от успеха, а другите индивидуални и групови тренировки -.втората половина."

И до днес в Шито рю и Шотокан се практикуват ниски и широки стойки, движение във фронталната равнина, дълги акцентирани удари без рязък реверс (връщане на ръката или крака след удара); липсват скокове, отсъстват в началото кръгови удари с крак, а също прави и обратни (каквито отначало въобще липсвали в арсенала на Фунакоши и Мабуни). Академичността на тези школи се набива в очи, особено в сравнение с икономичната, подвижна техника на Годжу рю и Вадо рю.

Няколко школи се отделят от Шито рю, в това число и Шукокай, основана през 1950 г. от Чоджиро Тани, ученик на знаменития Мабуни. Стилът Шукокай се отличава с бързи движения и спортна насоченост. В състезанията се забранява контактният удар. Използуват се главно високи стойки, които обезпечават подвижността и рязкостта, но намаляват силата на ударите. Техниката на Шукокай, която е построена на принципите на поемане на инициативата и синхронната контраатака (го но сен), включва главно прави удари с юмрук, сечащи - с ръба на дланта, прави и странични удари с крак. Катите, както и техническите комбинации, в общи линии съвпадат с тези на Шито рю.

Ученици на Тани са Ева, Кимура и Намбу. Последният основава школата Санкюкай през 1969 г. Йошинао Намбу е трикратен победител на Всеяпонския студентски шампионат В течение на ред години той усъвършенствува своите познания, като синтезира достиженията на всички основни стилове японско и окинавско карате и ги обединява в нова школа. Техниката на Санкюкай се отличава с множество гмуркания и ескиважи, висока маневреност и използуване на най-ефективните прийоми от айкидо.

В сравнение с Шотокан Шито рю е специализиран стил. Значително по-малко значение се придава на традиционната подготовка, а голямо - на скоростта, ускорението, маневреността, общата динамичност. Това доближава Шито рю до спорта. Използуват се по- високи стойки, леки, танцуващи движения, позволяващи неочаквано придвижване в пространството. Твърдите блокове губят традиционното си значение, отсъпвайки място на късите блокове и полублоковете, които не спират удара, а по-скоро променят траекторията му. Скоростта е основен критерий при избора на техники.

Ще се спрем по-подробно на майстор Намбу. Той пристига в Европа през 1964 г. и почти веднага започва серия от блестящи демонстрации, в които набързо се разправя с цяла плеяда водещи френски каратисти, които по това време са най-добрите на континента. Те били последователи на Шотокан и Вадо рю. Успехът на Намбу обръща погледите към новия стил. Той имал съвсем прост метод за тренировка. След като получава черен пояс той не губи време за различни техники, а се концентрира върху отработването на цуки като контраатака след избягване от линията на атака и върху два удара с крак - мае гери и микадзуки гери. Явно е, че усърдието е довело до безупречното им овладяване. Все пак Намбу сметнал, че това е недостатъчно. Той изразходва огромни усилия за специална физическа подготовка, която основно се състояла от спринтове нагоре по стълбите с човек на гърба, бързо бягане с тежести и многократно повторение на любимите техники с тежести на краката.

Неговите срещи предизвиквали удивление и възхищение заради умопомрачително бързите му техники с крака. Блоковете, изпълнявани с крака, били доведени до съвършенство. Освен това Намбу много усилено изучава и тактиката на боя. Той прекарва с часове пред огледалото, отработвайки способи за захват, провокиране и преодоляване на отбраната на противника. Срещите на Намбу често били наричани "математически изчислени", въздушни, прекрасни.

През 1970 г. той се връща в Япония, за да започне работа над стила Санкюкай. Този стил е изключително плавен и бърз, в него няма нито един остър, рязък блок, всички движения са максимално приближени към спортния сблъсък. Без съмнение този стил, също както и Шукокай подхожда на бързите и подвижни каратисти, съобразителни и находчиви в схватките. В същото време той не се препоръчва на типичните "чукобойци" - нокаутиращи, мощно сложени каратисти, които трудно могат да достигнат необходимата бързина и ловкост.

Постиженията на Намбу довеждат до формулирането на принцип, който гласи, че независимо от практикувания стил в спортното карате е целесъобразно да се следват тенденциите и принципите на Шукокай. Така на основата на синтеза се създава един универсален международен стил.


Вадо рю

Един от първите ученици на Г. Фунакоши бил Хиронори Оцука (1892 - 1962). През 1921 г. той завоюва шампионската титла по Шиндо йошин рю джу джутсу и една година по-късно започва да тренира карате. За кратко време той достига добро ниво и скоро става един от най-добрите инструктори. Заедно с това завършва университет със специалност иглоубождане. В началото на 30-те той започва да анализира карате от гледна точка на биомеханиката, а по-късно все по-често се замисля за синтеза на карате и джу джутсу. Отначало той изменя отделни прийоми, а по-късно решава да въведе в карате нов основополагащ принцип, взет от джу джутсу - принципът на мекия контакт с противника. През 1939 г. Оцука открива собствена школа, с благословията на Фунакоши, като нарича новия стил Вадо рю (ва - хармония).

Оцука се разделя с непоклатимия дотогава принцип за "железния" блок. Вместо способния да счупи ръката блок той постулира съобразителността и ловкостта, вместо фронталната атака - внезапното избягване от линията на атаката. Пръв предлага ред комбинации: отклон-нарушаване на равновесието-хвърляне, като ударите по време на хвърляне се изпълняват с бутане или едновременно с подсечка. Оцука считал, че в карате твърде често се използува сила. На неговите тренировки основно се отработвали ловкост, бързина и точност на ударите. Особено за начинаещите те не били толкова трудни и изморителни, колкото занятията в секциите по Шотокан.

Господствува мнението, че Вадо рю е по-лек от другите стилове. В действителност това се отнася само до физическите усилия по време на тренировка. Както всички стилове, залагащи на ловкостта, Вадо рю всъщност никак не е лесен, особено ако имаме в предвид реалната цена на дадена среща. Също както при бокса, това е една великолепна, зрелищна среща, която за съжаление много рядко можем да наблюдаваме на татами. И то не защото Вадо рю е неефективен, а защото се изисква огромен талант, за да разчиташ на това изкуство при един двубой. От тази гледна точка съвременното Вадо рю е не толкова отделен стил, колкото едно скъпоценно сандъче, съдържащо най-ценните технически навици и прийоми. Твърде много каратисти в днешно време използуват достиженията на този стил и без преувеличение може да се каже, че колкото по-високо е техническото ниво на даден каратист, толкова по-често той прибягва към използуването на Вадо рю. Значително по-рядко се среща и надписът "вадо рю" на кимоната, защото този стил е популярен главно в Япония, а в Европа- в Англия и Франция. Най-известните инструктори са Еригучи, Судзуки, Коно, Такашима, Мочидзуки, Ямашита, Тояма. Главните центрове са в Токио, Нихон, Мейджи, Рикьо.


Годжу рю

Ако обобщим, можем да кажем, че в сравнение с Шотокан Шито рю е по-близо до спортния двубой, а Годжу рю - до реалния бой. Създател на стила е Чоджун Мияги (1888-1953), ученик на К. Хигаонна, който пък усвоил изкуството на боя от китайския майстор Уай Шин Джин. За последните двама се разправя една доста удивителна история.

През един майски ден на 1870 г. на едно пристанище тълпата гледала как повреден от силния вятър кораб се блъскал с кърмата си в кея при всяка нова вълна. Моряците отчаяно се опитвали да обърнат другия край на кораба към пристана, но напразно. В суматохата някой случайно бутнал едно от гледащите деца и то паднало във водата между кораба и кея. Момчето можело да плува, но било очевидно, че само след няколко мига ще бъде размазано от люлеещия се кораб. Същата участ очаквала и всеки евентуален спасител. Изведнъж един от моряците скочил във водата и сграбчил детето. Виждайки, че корабът застрашително се приближава към кея, без да губи хладнокръвие, той се гмурнал заедно с момчето под кораба и избягнал трагедията. Повторил това няколко пъти, докато накрая успяли да хвърлят въже и да ги изтеглят. В същото време на брега дотичал бащата на детето.
- Как да ти се отплатя? - попитал той моряка, чието име било Канрио Хигаонна.
- Вие ли сте този, когото наричат майстор Рю? - отвърнал той . След като получил положителен отговор, Хигаонна се поклонил и казал:
- Моля, научете и мен!
Хигаонна се върнал на о-в Окинава след 30 години тренировки. Бил вече на 49 години.

Когато се говори за Чоджун Мияги, трябва да се спомене, че личността му се ползува с огромно уважение на Окинава. Той е най-знаменитият от майсторите, които израстнали и останали там. През 1915 и 1917 г. (след смъртта на Хигаонна) той на два пъти посещава Китай и учи при майстор Канжун Тоонда. Преди това, с разрешение на Хигаонна, той се обръща към легендарния Ясуцуне Итосу с молба да бъде приет за ученик. Итосу му отказва, защото смята, че неговата собствена техника се различава фундаментално от тази на Хигаонна и ще бъде вредно да се внасят основни корекции в изградения у Мияги стил. За сметка на това той много охотно говори за теорията на карате. Под негово влияние Мияги изменя много стила на Хигаонна, също както самият Хигаонна преди това променя стила на Уай Шин Джан. Например катата Санчин, която в оригинал се изпълнявала с отворени ръце, от времето на Мияги се практикува с ръце, свити в юмруци.

Както и много други инструктори, Мияги преподава в Япония над десет години - отначало в Киото, после в Осака. През 1934 г. отива на Хаваите, но скоро се връща на Окинава, където остава до смъртта си и подготвя няколко поколения каратисти. Един от тях - Сейкичи Тогучи - разказва как забавно възниква името Годжу рю. През 1929 г. в Киото се провежда фестивал на бойните изкуства. Мияги изпраща група под ръководството на един от старшите ученици. Демонстрациите преминават много успешно. Някой пита как се нарича стила. В общи линии стилът още си нямал име - никой не се тормозел с такава "подробност". Отговор, съответствуващ на истината обаче щял да бъде тълкуван като "заслужаващ презрение провинциализъм". Ученикът, на когото бил зададен въпроса, се сеща как Мияги непрекъснато повтаря, че основният принцип в карате е съчетанието на твърдо с меко.
- Годжу рю! - невъзмутимо отвръща той, което на японски означава твърдо-мек стил.
Отлично! - казва по-късно Мияги. - Това е името, за което от доста време мисля.

Мияги подготвя знаменити последователи, които запазват и укрепват стила. Първият е Сейко Хига, учител на известните токийски експерти М. Тогучи и К. Идзумикава. Вторият е легендарния Гоген Ямагучи-Котката, автор на известното правило: "Тренирай така, че да можеш да понесеш всеки удар; удряй така, че отговор да не последва.". Последователите на Годжу рю специализират върху амортизирането на ударите, за да се минимизира техния физиологичен ефект. Това се постига чрез особени методи на дишане, подходящо стягане на мускулите и др. При двубой стремежът е чрез размяна на удари да се стигне до естествен изход. Затова в Годжу рю се придава най-голямо значение на силата на удара. Много се ценят издръжливостта, твърдостта на духа, търпимостта към болка.

Последователите на Годжу рю често критикуват съвременните форми на спортно карате, защото считат, че те изкривяват истинското карате. Според тях правилниците толерират бързите и ловките, които може и да не са най-добрите в истинска схватка. Точка се отсъжда за маркиран удар, а в боя е важен резултатът от удара. Силният каратист често предпочита да поеме даден удар, за да отвърне с по- силен.

Именно за това част от трениращите Годжу рю се състезават по безконтактния правилник, а други - в стила Кьокушинкай, където е разрешен пълен контакт, с изключение на главата и шията. Трета група се състезава в стила Рембукай - боят протича в съвършено реална обстановка, но състезателите са добре защитени.

Катите в Годжу рю са много твърди. Характерно е също дълбокото, шумно коремно дишане и изпълените с вътрешно напрежение движения. В Европа Годжу рю се появявя през 1967 г., благодарение на Йошио Хими и Токио Фунасако. Все пак днес стилът е сравнително по - малко известен, за разлика от Япония и Южна Америка, където той е много популярен. Силни центрове има също на Хаваите и Тайланд. В началото на 60-те група каратисти, главно от Хаваите, преминава към Кьокушинкай.
 

 

Последна промяна ( 02 November 2007 )